Тик, так, тик, так… Часовникът отброяваше времето и бързаше да достигне следващата минута, и по-следващата. И така до утре. А утре всичко щеше да започне на ново, часовникът нямаше да помни какво се е случило вчера, защото измежду колеленцата и пружинките му липсваше туптенето на сърцето. Именно то беше приковало музиканта към един от двата стола на масата и водеше с мъжа безмълвен диалог, който беше монотонен. С изключение на случаите когато сърцето подскачаше и даваше живот на една сълза.

Точно преди сълзата да падне от младоликото, но иначе сериозно и тъжно лице на музиканта, тя отрази макар и наобратно едно друго лице, една снимка поставена в красива рамка на масата близо до цигуларя. Той продължаваше мълчаливо да гледа през прозореца как пролетния вятър поклащаше закачливо разцъфтелите клончета на прасковата в градината и само от време на време поглеждаше към снимката на масата, към веселите очи на една красива жена. Музикантът искаше толкова много да види пак своята любима, искаше да и каже толкова много неща. Беше готов на всичко, та да я види дори за минута, и после тя пак щеше да разпери ангелските си криле и да отлети там, закъдето замина преди време.

Изведнъж музикантът се изправи рязко, бързо взе своята цигулка, като че ли не искаше да изпусне нещо, допря овалното й тяло до брадичката си и плавно насочи лъка към нея. Сърцето му пак бе подскочило, защото втора сълза се отрони от очите му, когато той ги затвори и засвири. Лека музика, същевременно толкова чувствена и тъжна, но и изпълнена със силно непреодолимо желание, излизаше от цигулката.  Тази същата музика образуваше спирала първо около музиканта, а после и около цялата стая. Когато стаята стана прекалено малка, за да побере толкова много красота, музиката намери пролука и мина през ключалката на вратата. Вън тя вдиша от закачливия пролетен въздух и това й даде още повече устрем и сила. Бързо и игриво, като малко дете, музиката обиколи няколко пъти прасковата на двора, после прескочи оградата и нямате си на представа, колко щастлива беше, когато видя зелена, украсена с пъстри цветя поляна. Искаше й се да докосне всяко цветче, да усети  аромата му, искаше й се да се издигне високо и когато падне на земята да се разпръсне на милиони парченца, за да може да обгърне цялата поляна и да остане в сърцевината на цялата тази красота. Музиката понечи да се издигне нагоре в пространството, но рязко спря. Тя се уплаши от нещо, искаше пак да се върне при своя създател, но се бе объркала. Не знаеше какво да прави… Преди малко беше толкова щастлива, а сега…

Вятърът не се уплаши от нея. Напротив, той дори я хареса. Виждаше колко смутена и уплашена бе тя, а това още по-силно го подтикна да отиде при нея и да я погали.

Сега музиката летеше тихо и плахо, но се успокои малко когато видя, че този странен вятър не иска да й направи нищо лошо. Тя се чудеше, как може да има нещо, което толкова я наподобява. И все пак любопитството я принуди да се приближи до него. В същото време вятърът се отправяше към нея и изведнъж, неумишлено, те се докоснаха. Музиката се отдръпна, но на вятъра му беше харесало това докосване. Той плавно и нежно се приближи до нея. Въпреки, че още я беше малко страх, тя му позволи. Повтори се същото това докосване, което преди малко бе очаровало вятъра, то се преобрази в погалване, а накрая се роди целувка, така невероятна, че музиката настръхна  и изведнъж вятърът и музиката се сляха в едно. Всичко около тях замлъкна, дори птиците, и се загледаха в космическата форма и дух, които те бяха образували. Музиката реши, че не бива да губи  време и трябва да покаже своя нов приятел на създателя си.

Бавно и грациозно тя и вятърът танцуваха над поляната. Устремиха се и прескочиха оградата на къщата на музиканта. Този път двамата обиколиха прасковата и се насочиха към прозореца, зад който стоеше цигуларят. Вятърът помисли, че музиката може да се нарани, затова  блъсна силно прозореца и той се отвори навътре. Музикантът се стресна, отвори очи и в изумление видя своята любима така, както си я представяше - с широко разперени бели крила. Полъхът, който идваше от размаха на крилата, галеше косата на музиканта. Той  усети, че беше спрял да свири, но не можеше да откъсне поглед от своята любима, която се приближи към него, усмихна му се, прегърна го и го целуна. Музикантът не искаше пак да загуби своя ангел, затова бързо вдигна лъка и засвири  отново.

Сърцето му пак бе подскочило, но този път бе родило една усмивка, която грееше на лицето на младия мъж.     

Ne ochakvah. Scrollnah prez teksta i biah ulovena ot edna magia, koiato me nakara da cheta mnogokratno, da slusham i gledam nenasitno i da prekaram veche chas pred komputura. S mislite si . Podvlastna sum na vuzdeistvieto na liubovnia tanz na muzikata i viatura, obicham muzikanta, usmivkata na mladata zhena me ozariava. Blagodaria ti. Suzdal si obraz, koito dulgo shte pomnia, impresia, s koiato ne iskam da se razdeliam.
A video filmut na Vesko Eshkenazi me raztursi. BTW, ne propuskai da otidesh na negov konzert pri sledvashtoto mu idvane v Bulgaria. Sigurna sum, che toi bi bil dovolen ako mu izpratish svoia tekst.

Pozdravi

I az blagoradq za hubavite dumi. Opitval sum da mu go izpratq no ne sum sig 4e e stignal do nego. Radvam se 4e sum vduhnovil nqkogo!