Горещо, задушно време! Изгаряте от вътре като греена, кайсиева ракия и колкото се опитваш да избягаш от топлото, то все те преследва, като че ли е изначално създадено в теб. Такова е добруджанското лято. Жежко е като онези спомени, които пазим дълбоко в нас и които сами по някое време извират от дъното на душата ни и стоплят сърцето.
Помня една такава случка. Работех тогава при един изкупвач на кайсии. Човек на около шейсет годишна възраст, нисък, но по работоспособността му съдех, че знае как се правят тия работи... с кайсиите. От мен се искаше да транспортирам този човечец с личния му автомобил от една кайсиева градина в друга. Оказа се тая работа беше колкото и отговорна, толкова и интересна. Млад шофьор бях, но лесно можех да обуздая скоростта на автомобила, нищо че животът ми до този момент се променяше с бясна скорост и аз едва можех да усетя промените, които настъпват в мен. Ден след ден аз ставах друг човек, въпреки че все се запазваше у мен едно чувство на меланхолия и тъга по отминалото детство. В един от тия дни пътувахме с моя работодател по тесните и дълги пътища на силистренския окръг. Карах стария автомобил и мълчах. Сигурно в очите на тоя човек изглеждах мълчалив и притеснен, но истината е, че загледан в плъзгащия се под гумите на колата път, аз бях останал насаме с мислите си и чертаех планове за моето бъдеще. Държах волана така както държах в ръцете си собствената си съдба. Я бях кривнал в канавката и всичките ми планове и мечти щяха да се срутят, щяха да издрънчат, удряйки се една в друга като непотребни железни греди от разрушено скеле. Тоя звънлив шум остана в съзнанието ми и ме върна обратно в реалността. Мобилният телефон на моя спътник бе звъннал и той тъкмо отговаряше на повикването. Наложи се да спра автомобила, защото вятъра шумеше силно като се опитваше да влезе през тънкия процеп на прозореца, който бях оставил, за да усещам лека хладина. Оказа се, че трябва да обърнем курса. В една от кайсиевите градини бяха влезли крадци и пазача беше телефонирал на моя работодател, за да го предупреди. Беше ми наредено да карам към местопрестъплението, ако въобще една овощна градина можеше да се нарече местопрестъпление, а откраднатите няколко килограма кайсии можеха да са престъпление. За човека до мен те обаче бяха бизнес и всеки плод бе скъпоценност. Тук е мястото да кажа, че за силистренеца кайсията е като розовото масло за карловци и казанлъшци или като царевицата за американците. По кайсиевите дръвчета в силистренско всяка година кацаха много деца, които ту помагаха с брането, ту скришом опитваха от този скъпоценен плод и скриваха за спомен костилката му в закърпените си джобчета. Тия костилки, те после счупваха с камък, за да достигнат сърцевината й. И аз често правех така, но сега дори с камък някой да беше ударил сърцето ми то пак щеше да остане цяло, защото стоях пред една стара одрънкана каруца, водена от един кон и с жалост гледах как малко циганче плачеше за майка си.
Бяхме пристигнали на въпросния масив и с изненада установихме, че пазачът е хванал една циганка с трите й деца докато се опитват да напълнят някой друг чувал с кайсии. Бяха три деца - голямо, средно и най-малко, черни като пръстта в краката ми, но очите им бяха бели и невинни. И тия очи събудиха в мен нова промяна. Забиха се в мен тия детски погледи и ме молеха за помощ, но какво да направя, аз само карах тая пуста кола, която... която дори нямаше странично огледало! Циганчетата стояха мирно, уплашени от високия тон на собственика на градината, докато майка им се кълнеше, че няма да повтори грешката си и се опитваше да умилостиви моя работодател. Той обаче остана непреклонен. Канеше се този път да накаже сурово нарушителите, явно и преди му се беше случвало някой да открадне от него. И той беше човек и знаеше, че децата не са виновни, затова реши да откараме до полицейския участък само циганката. Хвана я за ръка и рязко я дръпна към автомобила. Тогава заплака най-малкото циганче. Този искрен и прочувствен плач обзе напълно вниманието ми. Разбрах, че бях застинал за няколко секунди на място едва, когато ме стресна гласът на собственика на градината: „Кардашев, карай !”
Качих се в автомобила и потеглихме. През прозореца на возилото видях, че средното циганче се опитваше да успокои малкото, а най-големият син на циганката впрегна коня и насочи каруцата в неизвестна посока. Сърцето ми биеше лудо, но не показвах, че съм притеснен. А може би вътрешно бях по-уплашен от циганката, която седеше на задната седалка и пътуваше към своята присъда. Няколко пъти хвърлях бърз поглед в огледалото за задно виждане, за да проверя в какво състояние е спътничката ни. Притеснявах се, погледите ни да не се срещнат, защото не знаех как да реагирам. Циганката гледаше право напред, бе свила устни и по всичко личеше, че се молеше да й се размине. Всичко беше толкова странно. Трима души със съвършено различна съдба пътувахме в една кола, но само аз можех да променя бъдещето ни, защото в моите ръце бе воланът, я бях кривнал, я...
Не го направих, защото знаех, че нещо ще се промени. За Бога аз самия бях променен. Така и стана, роботодателят ми ме помоли да отбия, заплаши циганката, че ако още веднъж я хване да краде, ще я накаже сурово и я пусна да си ходи. Тя не знаеше какво да каже, благодари му за милосърдието и с бързи крачки се скри от погледите ни. Дали горещината бе смекчила сърцето на този човек, дали той искаше само да изплаши бедната циганка, така и неразбрах.
И до днес в съзнанието ми изплуват тия две разплакани детски очи, които раждат в мен едни меланхолични, но топли чувства, без които не бих могъл да живея.
А! Какво? Кайсиите ли? Те и това лято блестят по върховете на дръвчетата и показват, че е изминала още една година, че нещо се е променило...
