Събудих се една сутрин и реших, че нямам време. Убедих се, че закъснявам, че ще изпусна възможностите си и няма да осъществя това, за което съм мечтал, това, което съм подготвял с години.
       Станах от натъпкания с проблемите от вчера матрак и инфраструктурния свят, от другата страна на прозореца, ме посрещна с крясък: "Закъсняваш!"  Облякох, набързо, ежедневното, сдържано отношение към заобикалящите ме хора, нахлузих хроничния стремеж към успехи и се запътих към кухнята. На дисплея на микровълновата на место цифри пишеше: "Няма време за кафе!" Заради вродения си инат все пак изпих едно, но студено. Бързах колкото мога, даже на път за спирката забравих дали съм заключил вратата, естествено винаги се оказваше заключена, когато се връщах да проверя. Жалко обаче, че така и не се научих да заключвам ключалката на онова пространство в мен, обитавано от емоции, желания и неудоволетворения. В бързината винаги ги пилеех и често се чувствах ограбен.
        И ето ме отново на улицата, нарамил чанта със задължения, ускорявам крачка към моето израстване, бързам, бързам, бързам.... Пропуснал съм хиляди знаци STOP без да ми мигне окото и най-чудното е, че винаги спирам на кръстопът. Рано или късно решавам накъде да тръгна. Понякога откривам преки пътища, а друг път  просто следвам маркировката, пък където ме отведе.  Винаги обаче, се връщам в къщи, сигурно защото повече живея в миналото, отколкото в настоящето. А там, в къщи - от другата страна на прозореца, под матрака с проблемите от вчера, в една малка кутийка се крие цялото ми спокойствие и хармония - една снимка и едно картонено сърце. Снимката на едно красиво момиче и картоненото сърце на едно забързано момче...

"Please just don't play with me, my paper heart will bleed", пее една американска група в песен с контрастираща на текста мелодия. За нея се сетих като прочетох за картоненото сърце.

И много добре си водиш блога, поздрави за хубавия език.