Прочетен: 2405 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 28.08.2008 10:14
Вече трето парче от евъргрийните звучеше, а той продължаваше да стои пред екрана на компютъра, взрян в тактуващия курсор. Както винаги му беше трудно да започне. Отдавна не беше писал нищо и сега усещаше, че нещо отвътре напира. Няколко дни подтискаше чувството, като винаги намираше причина да избяга от тези дълбоки мисли, които сега се въртяха в главата му. Тревожеше го факта, че всичко, което напише ще е повторение, но написано с малко по различни думи.
Кое беше това, което щеше да впечатли хората?
Съседите му също живееха на деветнадесетия етаж и всяка вечер виждаха светлините на големия град. Днес трамваят беше пълен и е изключено само той да е видял лудия, който на всяка спирка слизаше от една и се качваше от друга врата на трамвая. Не беше трудно да се сети и че не трябва да си свръх чувствителен, за да се трогнеш от мелодията, която просещият музикант изпълняваше на стълбите пред университета. Любов? Какво повече трябваше да се напише за нея? Всички са влюбени и всеки по свой собствен начин изразява чувствата си към обекта на неговата обич. Трудно беше да подреди в логичен ред насъбралите се преживявания – човешки съдби, индустрия, политика, живот, смърт, радост, тъга, успехи... ЧАКАЙ!
Хей, разказвачо, спри се! Не, чакай спри за момент. Този разказ не искам да започва с теб. Защо се цупиш? Всеки път успяваш да ме въвлечеш, в някоя тема и аз се захласвам, но в крайна сметка най-важното остава недоизказано. Сега замълчи. Съгласен съм с теб само за едно, че „всеки по свой собствен начин изразява чувствата си”. Така е. Осъзнавам го едва сега, когато сложих очила. Житейското ми късогледство все ми пречеше да погледна отвъд стъклената стена на моето съзнание.
Ти, разказвачо, в края на всеки разказ ме съпоставяше с някой друг подобен на мен. Превръщаше ме в нюанс на някоя красива, поучителна мисъл. Този път отказвам да предам моя собствен начин, чрез който разбирам света около мен. Вярно е, че имам съседи, но те не видяха миналата вечер, когато бях подпрян на парапета и тъжах за несгодите в живота, как сълзите ми една по една се превръштаха в светулки и отлитаха. Трудно би ги забeлязал, разказвачо, защото хоризонта бе отрупан със светлини, но аз ги виждах как се отдалечават, защото това бяха моите сълзи, моите светулки. Днес в трамвая наистина имаше такъв човек, и всички го гледаха странно. Да не говорим, че дори някои извръщаха глава, щом се доближаваше до тях. Аз обаче срещнах погледа му. За много малко, за част от секундата ние с „лудия” станахме приятели и споделяхме без думи, а с чувства това което ни тревожи. А после като похитени от амнезия продължихме да вършим това, което по-рано правехме. Аз да играя ролята на борещ се с живота студент, а той ролята на луд.
Мелодията на музиканта пред университета не беше шедьовър. Той не беше спечелил много от малките, тъжни представления, които изнасяше всеки ден. За мен обаче, това беше музиката на моя живот, защото сутрин тя ме връхлиташе като топъл вятър, а следобед ме караше да се замисля над постъпките си през деня. Това беше музиката на моя живот и нито един от минувачите около мен не беше толкова чувствителен, колкото бях аз, когато я слушах.
Любовта, приятелю, е различна за всеки. Тя е като лабиринт и колкото повече се мъчиш да разбереш оплетените й коридори, толкова повече се губиш в нея. Повярвай ми аз не искам да намирам изход от любовта, която сега изпитвам. Харесва ми да се губя в очите на любимия ми човек. Намирам за невероятно объркването, което изпитвам, когато близките ми спорят, а после се усмихват един на друг. Това е моят начин да усещам любовта и никой не може да ми го отнеме!
Независимо колко странни са разбиранията ми, независимо колко странно се държат хората в трамвая или по улиците всички ние имаме свой собствен начин да разбираме света около нас и колкото по-рано го открием, толкова по-лесно ще направим крачка напред. И когато стигнем края на сцената, на която уж играем роля, единственото, което ни остава е да скочим в публиката, която всъщност сме самите ние.
И ти разказвачо, който сега безмълвен се криеш в сърцето ми не забравяй, че аз съм те създал и ти си моят начин да изразя себе си. Ела, не се срамувай! Каня те на терасата да погледаме красивия залез...
Вярно, всеки трябва да има свой начин за разбиране на света, но много често някои са лишени от индивидуалност( или просто за по-удобно!) и ползват "чуждото" разбиране за света......
"Вашият начин" е различен и хубав!!!
Поздрави:)